Анабел е рядко срещано име. Доста рядко. Самата Анабел никога не била чувала за някоя със същото име – нито възрастна жена, нито малко момиче. Докато един ден, майка й не й казала, че преди двеста години жена с такова име живяла в града. Анабел много обичала приказки за Принцеси, но не заради самите тях. Още по-малко заради Принцовете, затворени сред страниците на книгите.

Принцесите от приказките са винаги сладникаво-красиви. Грозни няма. В приказките Принцесите се женят за първите срещнати мъже и живеяг щастливо с тях до край на живота си (не е ясно кой умира първи). Няма разведени Принцеси, няма изоставени такива, но и Принцесата не зарязва никого. Най-голямата от Принцесите-сестри, защото много бърза, се жени за свинаря, най-малката – за краля. Но всички са щастливи и доволни от избора си и никога не съжаляват.

Принцесите са винаги с дълги коси и прекрасни рокли. Те не са образовани, най-много да свирят прекрасно на някой музикален инструмент, докато останалите ги слушат притихнали. Принцесите от приказките плачат с бисери, имат вълшебни кърпички, които готвят вълшебно и винаги изглеждат прекрасно, дори когато са преоблечени като слугини. Над Принцовете тегнат проклятия, но сълзите на Принцесите развалят магии. Истинската Принцеса се събужда в синини от граховото зърно, което е наранило нежната й кожа през двадесет дюшека. Така се познавала, че е истинска. Колкото по-капризна – толкова повече Принцеса!

Принцесите могат да обичат зверове, дракони и жаби. На истинските Принцеси им трябват само 1001 нощи, за да се преборят с комплексите и страховете на Принца, от когото вече са родили куп деца, но той все още иска да ги убие, за да запази верността им. За по-малко от три години! Впечатляващо…

Истинската Принцеса се жертва. Тя позволява да й отрежат езика, за да се сдобие с крака, ако е русалка. Преминава боса половината свят, отказала се от царската титла, за да търси любимия и побеждава злата кралица в битката за неговото сърце.

Анабел била чудно красива, но можела да обича сърдечно и дракони и жаби, и зверове май можела да обича… Но само по това си приличала с Принцесите. За 1001 нощи не можела да се справи с комплексите и страховете на любимите си и три пъти (за щастие) се разделила с илюзиите си. На музикален инструмент не свирела и не пеела омайно. Сълзите на Анабел не разваляли магии, нито сбъдвали желания (пробвала била)… Езикът нямало да си жертва, предпочитала да си остане русалка. Анабел и битки със зли кралици не водела, защото разбрала (по трудния начин, разбира се), че Принцовете си ги харесват. И колкото по-зли, толкова повече си ги “обичат”… Един път чакала един Принц много дълго, обаче дори истинските принцеси не чакат вечно, освен ако не са заспали непробудно…. Не, не, не! Анабел в никакъв случай не била Принцеса…

Анабел много обичала да слуша, да чете и да живее в приказки, но тя всъщност никога не е искала да бъде Принцеса. Дори, когато била малко момиченце – още тогава започнала да не иска. Родителите й не й купували съответния реквизит за Принцеса – нямала розови дрехи, пластмасови перли, прозрачна вълшебна пръчка и прочее аксесоари, а майка й дори рокля не можела да я накара да облече, макар и само по празнични поводи.

Освен това, Принцесите се оказали прекалено пасивни за нейния вкус. Те никога нямали професия, винаги чакали принца да дойде и да ги спаси, разчитали на бащите си да им намерят изгодна “партия” и се хвърляли на врата на избранника му след верния отговор на третия зададен въпрос-гатанка.

От малка Анабел мечтаела да бъде … Вещицата…, и колкото повече преминавала през Живота (или той през нея преминавал…), Мечтата й се превръщала в Копнеж. Анабел искала да може да вари отвари за вечна Любов и вечна Забрава (за всеки случай – било много практично). Искала да лети на метла и да дресира дракон. Да може с един пръст да вледенява и с една дума да стопля. Да владее езика на Природата и на всичко живо и неживо в нея. Да вижда в бъдещето и да се разпорежда със стихиите – най-вече с тези нейните, вътрешните… Тя знаела, че Вещиците нямат пъпчива кожа и не носят черни, островърхи шапки, и дори не са грозни.  Напротив – даже били много по-красиви от принцесите… Анабел знаела, че хората се страхували от Свръхестественото и го заклеймявали с грозота и осмиване. Но тя просто била запленена от него, още с първия си дъх.  Анабел била очарована от това, че вешиците винаги имали нестандартни решения за спасение и винаги се появявали в най-подходящия момент (преди да стане прекалено късно за спасение) – превръщали тикви в каляски, отмествали планини и прочее вълшебности, но помагали на героите само когато те си решат. Харесвало й и това, че вещиците живеят в уединение. И че могат за свалят звездите от небето. Ама наистина…

Анабел не можела да разбере, защо мъжете се боят от Вещиците… Дори, когато ги ухажват…Та те били прекрасни – неуловими и неподвластни. Следвателно – неомръзваеми.

Повечето вещици имали черна котка, метла и сноп магически треви. Някои имали вълшебни пръчки, омайни гласове, говорещи наметала и шапки-невидимки. Не всяка Вещица обаче притежавала всички сили, които искала да има Анабел. Въщност всяка една от тях имала различна сила в себе си. Но на всеки двеста години се раждала Вещицата, която събирала всички сили в себе си и ставала тяхна кралица. Наричали я с рядко име, още преди да се роди…Веднъж на двеста години…

Да… Понякога мечтите на малките момиченца се сбъдват…

А.С., 11.01.2019 г.

Uncategorized